„КОНЕЦ ПРЕКРАСНОЙ ЭПОХИ”
Иосиф Александрович Бродский (1940-1996 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
КРАЯТ НА ПРЕКРАСНАТА ЕПОХА
Поетичното творчество думи изисква и аз –
сред плешивите глухи и мрачни посланици в таз
второсортна държава, да бъде по-лесно,
своя мозък не яхвам слова да творя,
а облякъл се сам, към кварталната будка вървя
за вечерния вестник.
Вятър гони листа. Лампи улични мътно струят
в наште тъжни земи с епиграф – в огледалния свят
тези локви ефект на обилен възход отразяват.
И крадците крадат портокали, кора щом блести.
Впрочем, чувството да се оглеждам в мечти
аз отдавна забравих.
В тези тъжни земи всичко води към зима – и сън,
и стени на затвор, и палто, и годежен такъм
снежнобял; питиета, стрелки секундарни.
Блузи мъхести, калища в ново и старо лице;
пуританските нрави. Бельото. И грейки в ръце
на добри цигулари.
Този край неподвижен е. Грижи щом видиш в това –
от чугун и олово, ще тръснеш глупашки глава,
ще си спомниш за предната власт на казашки нагайки.
Ала кацат орлите магнитно в желязната смес.
Даже плетени столове сплитат се днес
на бурмички и гайки.
Само рибите морски ценят свободата, но те
с немотата си карат човешкия свят да плете
етикети и каси. Стърчи в тоз простор ценоразпис.
До смъртта е животът. Телата и вещите взел,
търси брод в неузрелия плод. Онемява петел
пред часовника градски.
Да живееш в епоха приключила с порив голям,
не върви. На девойка под рокля надникнеш ли, знам,
виждаш своята търсена гледка, а не чудо диво.
Лобачевски го пазят, отива в безкрая ням звук,
но, разтворен, светът нейде все се стеснява и тук
свършва таз перспектива.
И дали европейската карта открадна властта,
или другите пет от шестицата части в света
са далече от нас. Фея приказна може би беше
заврачувала с мен, но не мога да бягам сега.
Сам наливам си вино каюр – да не викам слуга –
котарака да чеша...
Май с куршум в слепоочие, спусъкът пръст да дере,
или с новия Господ да дръпна оттук по море.
Да, и как ли, когато пияни очи студ облива,
да не сбъркаш ти кораба с влак – не изгаряш от срам:
като лодка в море не остава на релсите там
знак след локомотива.
Пишат вестници в кът „Из съдебните зали”, че днес
е присъда изпълнена. Взряли се с гражданска чест
в очилата с калаена рамка, ще видят очите,
че човекът лежи по очи до стената-подслон,
но не спи, щото в темето впит е закон
и сънят му пробит е.
Зоркостта на епохата днешна се вплита в места
и години, безсилни сред общата си слепота
и объркващи падащ от люлка и падаща люлка.
Белоокото чудо не гледа следсмъртния ден.
Жалко, пълни чинии, но няма с кого да крадем
отговорност от Рюрик.
Зоркостта ни прехвалена – зоркост в задънен провал.
Не в дървото житейско умът ни е пяна разлял,
а е плюмка в стена. Не будете князе-динозаври.
За последния ред, ех, пера ще хвърчат в моя взор.
Непослушна глава чака своя законен топор
и зелените лаври.
* Рюрик (~830-879 г.) – легендарен княз на Новгород.
Ударения
КРАЯТ НА ПРЕКРАСНАТА ЕПОХА
Поети́чното тво́рчество ду́ми изи́сква и а́з –
сред плеши́вите глу́хи и мра́чни посла́ници в та́з
второсо́ртна държа́ва, да бъ́де по-ле́сно,
сво́я мо́зък не я́хвам слова́ да творя́,
а обля́къл се са́м, към кварта́лната бу́дка вървя́
за вече́рния ве́стник.
Вя́тър го́ни листа́. Ла́мпи у́лични мъ́тно струя́т
в на́ште тъ́жни земи́ с епигра́ф – в огледа́лния свя́т
те́зи ло́кви ефе́кт на оби́лен възхо́д отразя́ват.
И крадци́те крада́т портока́ли, кора́ щом блести́.
Впро́чем, чу́вството да се огле́ждам в мечти́
аз отда́вна забра́вих.
В те́зи тъ́жни земи́ вси́чко во́ди към зи́ма – и съ́н,
и стени́ на затво́р, и палто́, и годе́жен такъ́м
сне́жнобя́л; питие́та, стрелки́ секунда́рни.
Блу́зи мъ́хести, ка́лишта в но́во и ста́ро лице́;
пурита́нските нра́ви. Бельо́то. И гре́йки в ръце́
на добри́ цигула́ри.
То́зи кра́й неподви́жен е. Гри́жи штом ви́диш в това́ –
от чугу́н и оло́во, ште тръ́снеш глупа́шки глава́,
ште си спо́мниш за пре́дната вла́ст на каза́шки нага́йки.
Ала ка́цат орли́те магни́тно в желя́зната сме́с.
Да́же пле́тени сто́лове спли́тат се дне́с
на бурми́чки и га́йки.
Са́мо ри́бите мо́рски ценя́т свобода́та, но те́
с немота́та си ка́рат чове́шкия свя́т да плете́
етике́ти и ка́си. Стърчи́ в тоз просто́р ценора́зпис.
До смъртта́ е живо́тът. Тела́та и ве́штите взе́л,
тъ́рси бро́д в неузре́лия пло́д. Онемя́ва пете́л
пред часо́вника гра́дски.
Да живе́еш в епо́ха приклю́чила с по́рив голя́м,
не върви́. На дево́йка под ро́кля надни́кнеш ли, зна́м,
ви́ждаш сво́ята тъ́рсена гле́дка, а не́ чу́до ди́во.
Лобаче́вски го па́зят, оти́ва в безкра́я ням зву́к,
но, разтво́рен, светъ́т не́йде все́ се стесня́ва и ту́к
свъ́ршва та́з перспекти́ва.
И дали́ европе́йската ка́рта откра́дна властта́,
или дру́гите пе́т от шести́цата ча́сти в света́
са дале́че от на́с. Фе́я при́казна мо́же би бе́ше
заврачу́вала с ме́н, но не мо́га да бя́гам сега́.
Са́м нали́вам си ви́но каю́р – да не ви́кам слуга́ –
котара́ка да че́ша...
Ма́й с куршу́м в слепоо́чие, спу́съкът пръ́ст да дере́,
или с но́вия Го́спод да дръ́пна отту́к по море́.
Да́, и ка́к ли, кога́то пия́ни очи́ студ обли́ва,
да не сбъ́ркаш ти ко́раба с вла́к – не изга́ряш от сра́м:
като ло́дка в море́ не оста́ва на ре́лсите та́м
зна́к след локомоти́ва.
Пи́шат ве́стници в къ́т „Из съде́бните за́ли”, че дне́с
е присъ́да изпъ́лнена. Взря́ли се с гра́жданска че́ст
в очила́та с кала́ена ра́мка, ште ви́дят очи́те,
че чове́кът лежи́ по очи́ до стена́та-подсло́н,
но не спи́, штото в те́мето впи́т е зако́н
и съня́т му проби́т е.
Зоркостта́ на епо́хата дне́шна се впли́та в места́
и годи́ни, безси́лни сред о́бштата си слепота́
и объ́рквашти па́дашт от лю́лка и па́дашта лю́лка.
Белоо́кото чу́до не гле́да следсмъ́ртния де́н.
Жа́лко, пъ́лни чини́и, но ня́ма с кого́ да краде́м
отгово́рност от Рю́рик.
Зоркостта́ ни прехва́лена – зо́ркост в задъ́нен прова́л.
Не в дърво́то жите́йско умъ́т ни е пя́на разля́л,
а е плю́мка в стена́. Не буде́те князе́-диноза́ври.
За после́дния ре́д, ех, пера́ ште хвърча́т в мо́я взо́р.
Непослу́шна глава́ ча́ка сво́я зако́нен топо́р
и зеле́ните ла́ври.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Иосиф Бродский
КОНЕЦ ПРЕКРАСНОЙ ЭПОХИ
Потому что искусство поэзии требует слов,
я – один из глухих, облысевших, угрюмых послов
второсортной державы, связавшейся с этой, –
не желая насиловать собственный мозг,
сам себе подавая одежду, спускаюсь в киоск
за вечерней газетой.
Ветер гонит листву. Старых лампочек тусклый накал
в этих грустных краях, чей эпиграф – победа зеркал,
при содействии луж порождает эффект изобилья.
Даже воры крадут апельсин, амальгаму скребя.
Впрочем, чувство, с которым глядишь на себя, –
это чувство забыл я.
В этих грустных краях все рассчитано на зиму: сны,
стены тюрем, пальто; туалеты невест – белизны
новогодней, напитки, секундные стрелки.
Воробьиные кофты и грязь по числу щелочей;
пуританские нравы. Белье. И в руках скрипачей –
деревянные грелки.
Этот край недвижим. Представляя объем валовой
чугуна и свинца, обалделой тряхнешь головой,
вспомнишь прежнюю власть на штыках и казачьих нагайках.
Но садятся орлы, как магнит, на железную смесь.
Даже стулья плетеные держатся здесь
на болтах и на гайках.
Только рыбы в морях знают цену свободе; но их
немота вынуждает нас как бы к созданью своих
этикеток и касс. И пространство торчит прейскурантом.
Время создано смертью. Нуждаясь в телах и вещах,
свойства тех и других оно ищет в сырых овощах.
Кочет внемлет курантам.
Жить в эпоху свершений, имея возвышенный нрав,
к сожалению, трудно. Красавице платье задрав,
видишь то, что искал, а не новые дивные дивы.
И не то чтобы здесь Лобачевского твердо блюдут,
но раздвинутый мир должен где-то сужаться, и тут –
тут конец перспективы.
То ли карту Европы украли агенты властей,
то ль пятерка шестых остающихся в мире частей
чересчур далека. То ли некая добрая фея
надо мной ворожит, но отсюда бежать не могу.
Сам себе наливаю кагор – не кричать же слугу –
да чешу котофея...
То ли пулю в висок, словно в место ошибки перстом,
то ли дернуть отсюдова по морю новым Христом.
Да и как не смешать с пьяных глаз, обалдев от мороза,
паровоз с кораблем – все равно не сгоришь от стыда:
как и челн на воде, не оставит на рельсах следа
колесо паровоза.
Что же пишут в газетах в разделе „Из зала суда”?
Приговор приведен в исполненье. Взглянувши сюда,
обыватель узрит сквозь очки в оловянной оправе,
как лежит человек вниз лицом у кирпичной стены;
но не спит. Ибо брезговать кумполом сны
продырявленным вправе.
Зоркость этой эпохи корнями вплетается в те
времена, неспособные в общей своей слепоте
отличать выпадавших из люлек от выпавших люлек.
Белоглазая чудь дальше смерти не хочет взглянуть.
Жалко, блюдец полно, только не с кем стола вертануть,
чтоб спросить с тебя, Рюрик.
Зоркость этих времен – это зоркость к вещам тупика.
Не по древу умом растекаться пристало пока,
но плевком по стене. И не князя будить – динозавра.
Для последней строки, эх, не вырвать у птицы пера.
Неповинной главе всех и дел-то, что ждать топора
да зеленого лавра.
1969 г.
---------------
Руският поет, есеист, драматург и преводач Йосиф Бродски (Иосиф Александрович Бродский) е роден на 24 май 1940 г. в Ленинград. Първите му стихотворения са от 1956 г., първата му публична изява като поет е през 1960 г., когато чете свои стихове в Двореца на културата в Ленинград; първото му публикувано стихотворение е в сп. „Костёр” (1962 г.). През 1964 г. е арестуван и осъден на 5 години принудителен труд по странното обвинение „За тунеядство”. Присъдата му предизвиква широк отзвук сред световната общественост. През 1965 г. е назначен за преводач към ленинградското отделение на Съюза на писателите в СССР, с което присъдата му е „замразена”, но ръкописите му не се издават в Русия, въпреки че в чужбина името му вече е известно. През 1971 г. е избран за член на Баварската академия на изящните изсуства. През 1972 г. е лишен от съветско гражданство и заминава на Запад – първо в Австрия, след това в Англия и в САЩ. Продължава живота си като университетски преподавател по история на руската литература, руска и световна поезия, теория на стиха и др. в 6 американски и британски университета. Автор е на стихосбирките „Стихотворения и поэмы” (1965 г.), „Остановка в пустыне” (1970 г.), „Selected poems” (1973 г.), „Конец прекрасной эпохи: Стихотворения 1964-1971” (1977 г.), „Часть речи: Стихотворения 1972-1976” (1977 г.), „A Part of Speech” (1980 г.), „Римские элегии” (1982 г.), „Новые стансы к Августе” (1983 г.), „Мрамор” (1984 г.), „Less Than One: Selected Essays” (1986 г.), „Урания” (1987 г.), „To Urania” (1988 г.), „Marbles” (1989 г.), „Примечания папоротника” (1990 г.), „Осенний крик ястреба: стихотворения 1962-1989 годов” (1990 г.), „Watermark” (1992 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Каппадокия” (1993 г.), „В окрестностях Атлантиды” (1995 г.), „So Forth: Poems” (1996 г.), „Пейзаж с наводнением” (1996 г.) и др., на книги с драматургия, есеистика, публицистика, проза и преводи. Лауреат е на Нобелова награда за литература (1987 г.). Гражданин е на СССР и на САЩ. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк.